2. Правиш ли хубаво Мохито?

 

Търкалям си смяната на бара, петък майсторски ден. Понеделник се работи от обяд, петък до обяд, повтарям си аз изтърканите ветерански мантри. Само че вече отива към събота – 23 и 4упурнайси е. Една влажна и лепнеща нощ в следдъждовен тропически Бургас. Retro Beach Bar Pillow на плажа – извикаха ме точно преди една година в един осезателно по-сух петък да помогна на бара. То взе че ми хАреса, та почвам второ лято. Колегата на бара е друг дъртак и друг Пламен. Общата ни възраст е 100 години. Имаме четири деца - той три, аз ино. Доволно доходоносна информация, ако я представиш достатъчно драматично и уморено при поднасяне на сметката. 

Няма тълпа. Разменям дежурни любезности с клиенти по бара, рехаво е. Забелязвам масово прииждане на весели люде. Заемат една, две, три маси пред мен. Четиридесет разбойника са точно. Казвам си – ще се работи. Готиняги, някакви от местна фирма – летен банкет. Америка плаща, му викаме. Те хакат, Али Баба плаща. Банкетен дрес код. Жените като абитуриентки – дълги крака, вирнати цици, стегнати в дънки дупета... имаха и лица. Мъжете – високо избръснати, късо подстригани, всички с ланци, гривни и светещи часовници, задължително един с байрям чейз, риза и панталон – не е шефът обаче. Поналяхме им това-онова, метнахме и 3-4 бутилки за старт. Не че имаше някой с отрицателна алкохолна проба (1,5 промила се приема за 0 градуса по алкохолния Целзий).

Хвърлям един поглед от зад бара, подвиквам „до 10 мин ще почнат извратените поръчки“ и се държа в себекомфортна зона. Готов съм физически, теоретично и на практика. Изскача едно „чако“ (тарикат на гръцки) – младо усмихнато момче:

-          Правиш ли хубаво Мохито?

Почвам разговор наум с въображаем субект: „Мен ли питаше ве, маняк? Ти Power FM не слушаш ли? На часовника Фейсбук не ти ли свети? Два пъти ме пускаха по радиото, уа лек. С Краси Чуков бях даже.“ Баси лекото момче буквално – рамене колкото два шейкъра и на килограми е толкова. Ама е пил повече от мен. Печели.

-            Ще се пробвам да направя нещо хубаво – казвам аз. 

 Оставям Злия Шаман на маите, кацнал на лявото ми рамо, да сгъне двуметровия папирус – въпросник относно хубаво Мохито и да си оди дома в нея златна пирамида. Кратка извадка от свитъка:

-            Европейско или кубинско?

-            С какъв ром да е?

-            Колко точно листа мента да има?

-            С натрошен лед ли да е или със счупен, или с цели бучки?

-            Сироп?

-            Бяла, кафява захар?

-            Чорбалия ли да го сторя или повечко лед да му туря, та да сърбаш хаирлия до сабалян?

             

Предизвикателството прието. Паля машината за коктейли. Включвам на Мохито предавка. Ванката на пулта – DJ, шеф, момче за всичко, явно е усетил моите фини трептения и ми ги пуска едни... малиии... точно от моите – черно-бели клипове, къде сърце играй на тях, ама крака не мърдат.

Триста. Защото ще правя МОХИТООО. Термопилите треперят. Сложил съм доспехите, зад мен е армия от... Ъъ, сам съм. Ши мачкам лайма.

НастроЙвам всички чакри и почвам. Първо избирам чаша – добрия стар хайбол. Вдигам я на светлина – октоподите на Ванката я осветяват като детска играчка. Няма счупен ръб, червило или изсъхнали капки по стените. Перфектно. Докато я пренасям до олтара, със среден пръст опипвам дъното за котлен камък, така характерен за този модел. Усещането е за леко драскане като коричка на рана. Няма. Понякога Монк може само да си води записки около мен.

Поглеждам касетката с лайма, веднага се харесваме с един. Грабвам го (с дясна ръка). На операционната му режа дъното (южния полюс – така обяснявах на учениците си), вдигам го с „пъпката“ нагоре и го разделям през Гринуич или Нулевия меридиан. Слагам по-добрата половина (женската) по корем и режа върха. Оглеждам двата края – перфектен срез. Няма и следа от кора. Играя му един кръст отгоре и го разделям на четири. Така най-добре ще пусне сок по моите пенсионерски бармански мирогледи. Хвърлям светата четворица в чашата, ръгам две чаени лъжици кафява захар и почвам да мачкам, бате. Мъдлъра (онуй дето прилича на чукан за чесън) следва мислите ми.

Мента. Всичко, което съм чел, ми дава числото 12. Така да е. Скришният ми малък божествен момент на нирвана. Медитирам и се успокоявам, докато нежно отделям най-добрите листа с върха на нокътя на палеца. Не ги късам, защото така остава прекалено много от клончето на листото. Вкусът е по-фин. Притискам нежно листенцата с мъдлър в образувалата се попарка. Така не правя екстракта горчив. Добавям сироп 10 мл, за да не преминем глико-индекса. Тактично съм оставил върха с поне две двойки разклонения за украса.

Ром. Дяволът е навсякъде. Името ром се появява през XVII в. от думата „rumbillion“, която на английски провинциален жаргон е означавала врява или шум. Друго име на напитката от този период е ‘Kill Devil’. Абе по нашенски – варят меласа (тя остава от производството на захарна тръстика). Без таз карибска ракия Мохито не става. Слагам и от нея смело, шот съм щедър като ромски пезевенг мераклия. Ама 65 мл макс. Повече – синдикатите се сърдят. Дотук съм убеден, че не съм забравил нищо. 

Лед, Трошен Лед – откъс от 007. Правя 5 м у десно и отивам до една магическа установка „тип бутнеш копче – падне топче“, ама там слагаш лед, прави го – трошен лед. Вълшебство. А само преди 15 години всяка вечер на ръка прекарвах по две торби сибирски ядки през една ръчна трошачка, докато напълня две хладилни чанти (поне) с този тип нискотемпературно образувание. Бях станал като Ралф Мюлер. По кръчмите като пускаха „Ой рамо, рамо“ мислех, че за мен се пее. Грабвам лопатата (за лед), вадя пластмасовия контейнер и оформям контакт на остроъгълен с правоъгълен триъгълник. Прецеждам всякаква останала течност, трябва ми само чист хидронеутрален натрошен лед. Хвърлям една лопата в чашата.

Тик-так. (Ся май му викат тики токи, тик ток ли – некво цветно приложение за клипчета – аз съм аналогов.) Сложиш ли леда, времето лети. Доливам сода. Разбърквам със страст на римски сив кардинал или български предизборен щаб, и вадя колкото си може на повърхността. Добавям още малко от „оня“ лед.

Украса. Всичко е съвършено. Чашата прелива. Аз съм настръхнал – още го може чичо Манчо. Сещате ли се за онзи връх мента? Даже го намерих и го тургам на върха на ледената купчинка. Брилянтно. Не слагам ринг, колело или т.н., слънце, лайм на ръба на чашата. Хем ми се свиди, щото после тоз СКЪП лайм на резени (рингове) няма де да го прибавя, хем не ми арЕсва.

Ще го продавам. Напетелил съм се и с куйрука нагоре (глътнал съм корема тоест), нося сякаш олимпийския огън към мястото на поръчката. Тоз го няма. Сделка може и да има, щото го съзирам в тълпата. Така свирнах с уста, че половината заведение се подготви за паспортна проверка. Младежът се усети, скокна и с два лафа и половин движение ми плати, остави бакшиш, грабна Светия Граал и се телепортира. Няма обратна връзка, нищо. ЕПИЧЕН ПРОВАЛ.

Работя си с валящия сив облак сателит над мене и си правя апокалиптични сюжети за това как се пенсионирам. След 10 мин изскача младежът, ухилен до уши, и носи празната чаша, в която дори ледът още не се е стопил. Видимо това е „едно хубаво Мохито“ и съм вкарал ред в хаоса от представи за напитката.

-            Много е добро, може ли още едно?

Как да не може бе, момче?! И сега разбирам цялата енигма на въпроса.

Представям си как някъде младежът отива и задава същия въпрос. Но как да му кажат, имаме напитка в менюто с това име, сега ще ти направим. Слагат нещо, мачкат с друго, доливат от онуй и става...

Ако човекът зад бара не знае и не му е показано, в очите на клиента ще изглежда като Юри Гъзоруки след втората неуспешна операция да бъдат извадени горните крайници от удобното междубузие на багажника. Истината е винаги някъде по средата. Но който иска да предлага качество трябва да има мааалкооо знания и още повече желание... 

А Мохито не е чак толкова висока топка:

лайм или фреш лимон (половин или цял според големината на чашата)

захар - бяла или кафява (захарен сироп)

ром и малко сироп мохито

лед (може и да не е натрошен)

сода

бъркаш и става. Варианти много – всеки си знае неговия.

Наздраве на всички.